Порасналото дете не ме слуша?

От една година живеем в достатъчно голям апартамент, за да има за всеки от нас стая и общо помещение. Не е напълно обзаведен, както би ми се искало, но първата работа беше да се устрои детската стая и кухнята, а постепенно и другото. Така подредихме приоритетите , защото детето ми, което доскоро ме прегръщаше, занимаваше се с игри и уроци , се превърна в непослушно, мрънкащо или разсейващо се гневно същество.

Надявах се, че като се устроим в по-голямо жилище ще се успокоим всички, а то се отнася с  още по-силен гняв и недоволство на всяко нещо, което му се каже.. Стаята му е неподредена, всичко е разхвърлено по пода и не желае да си подреди нещата. Понякога се налага да му казвам по пет и повече пъти за едно и също нещо?

В един разговор  приятелката ми  подхвърли, че сигурно е пораснал и затова иска самостоятелност?!. Но аз бях убедена, че му предоставям такава и му давам толкова много неща... Защо все пак нещо не е наред?

Разрових се в някои книги, а също и в блога и попаднах на подобни проблеми, казах си, че това явно е НЕИЗБЕЖЕН етап в съзряването на детето. Съветват ме да не приемам изблиците му  като нещо лично, че не зачита мнението ми и не ме слуша- също!?

“Това е начинът на младежа да се наложи като личност, да докаже себе си, че е самостоятелен и може сам да взема решения.  Всички деца рано или късно минават през този етап, въпреки, че той протича различно.”

Как тогава да подкрепя детето си, а не да го притискам?

-         Да го изчаквам и да премълчавам и да бъда спокойна.

-         Да му дам самостоятелност, само да прави нещата , дори и да става по-бавно.

-         Да му дам право да избира и да му разрешавам няои неща, за да може за важните да казвам “не”.

-         Да го уважавам и да му го показвам. Да разговарям спокойно с него, дори и да ми се сопва понякога.

-         Да не му натрапвам и досаждам с моите разбирания и ценностни..

-         Да си признавам грешките си и ако сбъркам да му се извиня.

-         Да забравя думи като “ти си малък”, “ не разбираш”, “някой ден ще разбереш”.

-         Да  не създавам у него усещането, че ми е писнало.

-         Винаги да демострирам безусловна обич и подкрепа с думи и поведение.

 

Сигурно съм пропуснала и други важни правила. Но и тези ще си ги преговарям отвреме на време, защото не бива да ги забравям. В никакъв случай!

 

 

 

Ти обаче говориш в единствено число...А във възпитанието в повечето случаи взимат двамата родители участие...Не знам дали понякога не е по-благоприятно,когато е един...Не го пожелавам на никого,обаче трябва да има единодушие...

Всички точки са правилни според мен :)
От 2-годишната възраст на детето :)

Много вярно и точно казмаш, че и двамата родители трябва да участват ...Но ако единият е от сутрин до вечер на работа и събота вкл. остава малко време, нали? Така е при мене. Най-интересното обаче е , че детето го слуша и има респект повече от него, отколкото от мен?! Странно, нали?

Наистина колкото по-рано, толкова по-лесно е по-нататък!
Поздрави!!!

Звероукротителка съм на две диванета;))едното на 13, а другото на 18. Понякога много ми се иска да си затворя устата, но...я отварям още повече:)))

С това разкошно чувство за хумор смятам, че успяваш да укротиш хлапетата!!!
Казваш, че ти се иска да затвориш устата, но я отваряш повече...? важно е какъв боен вик надаваш...
Те се впечатляват ако им импонираш на вълната, на която са.
Абе, не е точно така, ама трябва да оцеляавме, нали...

"Диванетата" ти са...прекрасни дечица! Просто ги обичай, мила!

Точно затова ги обичам най-много, защото са прекрасни "диванета".
Поздрави!!!